Народната култура на населението от селищата в Подгорието, която до към средата на ХХ век е все още жива и активна, споделя много от традициите в Петричко и Санданско. Преселването на български семейства от Беломорски селища през 20-те години на ХX век слага ярък отпечатък върху местните форми и прояви на материалната и духовна култура.
Типични за района дейности са били земеделието и животновъдството, някои дървообработващи занаяти, отглеждане на лен и коноп като текстилна суровина, бубарството като допълнителен, но повсеместно застъпен поминък.
Отглеждането на копринени буби в селищата от Подгорието е формирало една традиционна форма на допълнителен поминък – бубарство. Към 40-те години на ХХ век бубарството в региона е в подем. От една кутия бубено семе получавали 20-25 кг пашкули, от които в миналото селяните сами теглели (точели) копринените нишки по традиционен способ (една копринена нишка е дълга около 1000-1500 м). Народната практика за точенето на коприна се състои в следното: пашкулите се заливат с вряла вода, след което с помощта на метличка се хващат толкова нишки колкото дебел трябва да бъде конецът и започват да навиват нишките на мотовилка. В по-ново време предават пашкулите за обработване в копринените фабрики.
Благодарение на вълшебните си лечебни сили производството на пчелен мед се е съхранило и до днес. В миналото за жилища на пчелите приготвяли примитивни кошери, наричани тръвни, или пък кошери от сковани дъски. Изплетените кошери (от върбови пръчки, наричани пофит) от външната и то вътрешната страна се измазвали с говежди тор. Отгоре на тръвните слагали ръжено снопче, наричано вик – против измръзване, горещина и влага. Пчелите хващали в нови или в стари кошери, като ги подмамват с маточина. Тръвните кошери се поставят на дъски или в повечето случаи на камък в скалите.
Кестеновият мед е един от уникалните продукти на Беласица. Той има много тъмен цвят, аромат на кестенов цвят, във вид на течна консистенция и с леко горчив вкус. Кристализира бавно, като първоначално добива маслен вид, след което преминава в едри кристали. Препоръчва се при стомашно-чревни и бъбречни заболявания. Намалява кръвонапълването в черния дроб.
Занаяти
През ХІХ до средата на ХХ век занаятите са основен поминък за населението на градовете и някои от по-големите села в района на Беласица. За съжаление голяма част от знанията и традициите в тази сфера са изгубени. Развитието на устойчивия туризъм в региона и създаването на Природен парк "Беласица" биха могли да съдействат съхраняването на занаятите и традиционните поминъци.
Обработката на дърво има много стари традиции в този край. Майсторите вретенари и копанари използвали като най-пригоден за работа материала от липа, а също топола, бук, върба, елха. От тях вретенарите правели вретена за предене, чекръчни вретена, прешлени; копанарите произвеждали различни видове лъжици, бъркалки, копанки, корита, нощви за хляб. Кацарството е друг добре застъпен занаят, при който се обработва дървен материал от кестен, черница, дъб – за направа на каци за сланина, за вино и джибри, за туршии; буколи; бучки за биене на масло; кутии за пренос на вода; точилки, кросна за станове. Самарджийството е бил един от най-развитите занаяти, просъществувал и до днес. Това се дължало на голямото търсене на самари, тъй като района има планински характер и се използвали товарни животни.
Грънчарството е добре развит и традиционен занаят за цяла Югозападна България. Развива се добре докъм 50-те години на ХХ век, защото селата все още не са водоснабдени и населението използва много грънчарски съдове за вода и др. Работата на грънчарите се усилва и по време на канализирането на селищата, във връзка с необходимостта от глинени тръби.
Всяко село или няколко близки малки села са имали ковач, който изработва брадваро-ковашките произведения, необходими за ежедневния бит на селяните. Той поддържа и железния земеделски инвентар. На гърба на изработените селскостопански инструменти се изсичат инициалите на собственика или тези на ковача, като до тях се изписва и буквата "к" – означаваща "ковач".
Медникарство е добре развит занаят в Петричко. През османското владичество медникарите са били наричани бакърджии. Занаятът запада в последните десетилетия на ХХ век, тъй като в бита навлизат емайлираните съдове и е наложен висок данък върху медта.